Постинг
31.07.2019 21:36 -
За кожата на правилото как да се взима кръв от деца в някои (или в много от?) нашите болници
Колеги, току - що прочетох един материал в сайта "Майко мила", поместен на тяхната фейсбук страница - https://maikomila.bg/%D0%B8%D0%B7%D0%BB%D0%B5%D0%B7-%D0%BE%D1%82%D1%82%D1%83%D0%BA/ и за втори път през последните няколко месеца се учудих на тази информация - за това, че все още в българските болници, в които всичко се плаща - от "избор на екип", през консумативи за сложни операции, до клечки за уши, все още има "правилници", които забраняват присъствието на родителя до детето му, докато му взимат кръв - било то и при очевидна необходимост от това (притеснение у самото дете, например, и пр.). Бря, колеги, това, смятам, е една много възпитано и културно написана статия, в която се разяснява на всички родители, че болниците у нас, нямат право да въвеждат такива правила (включетелно в един абзац дори се посочва, че това е против правата на детето), обаче, на пет други места, видях неумолимото "удобството на медицинския екип", и разни други неща, които намекваха, че тази статия, е основно с опознавателен характер. Без опознавателен характер бяха коментарите под нея, където имаше подадена информация за 40-дневно бебе, дупчено за кръв четиридесет минути и озовало се с абокат на главата си.
Колеги, това, което правеше статията опознавателна, и което й липсавше, според мене, беше гледната точка на третата страна в нея - не тази на "медицинския екип" и на "родителите", а тази на децата. Мойта гледна точка, например, тъй като моя милост преди много години също беше "притеснително", "досадно" и може би понякога "чувствително" (???) детенце, което редовно съдираше чорапогащите на сестрите и на всеки, който се опитваше да му вземе кръв, защото - ааа - и тогава правилата бяха същите)). Но, за моя жалост, когато бях на пет, ми се наложи, въпреки всичките ми хитрувания, да вляза в Първа или Втора градска болница в гр. София, с ходатайството на леля ми, Бог да я прости, и с диагноза едностранна бронхопневмония. В болницата приеха, може би благодарение на ходатайството, и майка ми, която спеше на едно легло с брат ми, също болен, но от двустранна бронхопневмония. Един ден, беше необходимо да ми се вземе кръв, майка ми я оставиха пред една страшна врата и мен ме вкараха вътре, с големи усилия, като крясъците ми сигурно са се чували по цялото отделение, а може и да не са се чували - някога строителството е било монолитно, може пък да ги е заглушавало (и в буквалния, и в преносния смисъл на тая дума). Изходът от борбата ми с двете иначе симпатични и добри, и млади медицински сестри със страховити маски на лицата, беше предопределен - тръшнаха ме на някаква огромна и страшна маса, покрита с кожа, вързаха ме с едни кожени каиши, отгоре светеше една страшна лампа, и какво стана, не помня, колеги....
Най-вероятно, са ми взели кръв. Моята майка казваше, че това били прекрасни сестри, много добре вземали кръв, явно са били добри и в биенето на инжекциите ми, защото съм давала да ми ги слагат, ама тоя път, се издъниха. Сигурно заради правилото, кой знай?
Някой би казал, че пролемът е психологически - при децата като моя милост, които ги е страх от вземане на кръв като деца, а после порастват и кой знай какво става с тях. Ами какво стана - оказа се, че психологията, когато иска човек, може да я преодолее - завинаги запазих уважение към медицинския персонал, и след 12-годишна възраст, не съм правила проблем на никого, който е искал да ми вземе кръв, само дето не мога да гледам и изпитвам малко страх. На 20-годишна възраст реших да се преборя със страха си от взимане на кръв от вената, завинаги, и за пръв път дадох кръв в кръводарителска акция в университета. Всичко мина успешно, колеги, само малко припаднах, но полегнах, свестих се, после давах още един или два пъти кръв.
И така, колеги, оказа се, че проблемът не беше психологически, съвсем наскоро научих, че е бил медицински.
Тоест, когато през 2011 г., когато лежах в болницата в гр. Карлово за задържане на бременност, с много високо кръвно и под голям стрес, когато ми се наложи да дам кръв в манипулационната на отделението, се получи медицински проблем. Станах си аз от леглото с абоката, дотътрах се до манипулационната, закрепихме там някак системата, ама се оказа, че сестрата не успя да намери добра вена - е, дупчи тук, дупчи там, а аз, нали съм с високо кръвно и с други проблеми, по едно време й казах: "Извинете, обаче ви виждам в перспектива, отдалечавата се". Казах й го, колеги, защото знаех, че а ми стане лошо и припадна, свършено е с детето. Сестрата не обърна внимание, защото нещо не вървеше с вената. Стегнах се аз, ама и при мен, не върви. Плесна ме жената един, два пъти, дори й блаодарих, защото си мислех, че припадъкът ми се е разминал, ама не би - тъкмо отказах да ме настанят в количка, защото никога дотогава не бях сядала в количка, къде ще тормозя хората да ме тътрят в количка, аз съм добре, и оттам се събудих в моето легло, залята с вода. Нямам никакви спомени от тоя половин час, колеги, казаха, че ме карали по отделения, ама като не помня, като не го пише и в епикризата ми, не мога да потвърдя. Още през нощта получих тежка бъбречна криза и кървене и на сутринта ми направиха успешен и наистина добър кюртаж.
Доста по-късно, при едно посещение при козметичката ми, жената, която някога била медицинска сестра, погледна ръцете ми и ми каза : "Ти, миличка, имаш много малки вени. Ами не, не е само от теглото ти. Трябва да искаш да ти слагат детски игли, когато ти слагат системи."
Йо, колеги, ето ви го моят медицински проблем - детските игли... Колко ли са, колеги, такива като мен, и нито един Правилник не може да ги оправи, защото някой недогледал, там, в медицината, какви вени има, и как това влияе на пациента, когато му вземат кръв?
Във всеки случай, си мисля, че съм била по-добре, колеги, от 40-дневното бебе, на което са слагали абокат на главичката, защото леле, ами ако на мен ми бяха сложили такъв абокат, през 2011 г., така, както ми избодоха всичките вени и на двете ръце и дланите ми се надуха по един много страшен начин, та ги криех с ръкавите си месеци наред (два месеца), и дори понякога си мислех, че това не са моите ръце?
Леле, как щях да я карам, ако трябваше да си представям, че това не йе моята глава, при положение, че за справяне с медицинския ми проблем, нарочно, започнах работа веднага, дори и не си позволих да отсъствам....
Леле, колеги, сигурно, ако ми бяха лепнали абоката на главата, щеше да ми остане по-голям белег, освен някакви си скромни проблеми с вените на дланите, които сигур ще отшумят, въпреки, че една приятелка, която също са й ги направили, казва, че не отминавали)).
Очевидно, колеги, в този правилник за взимане на кръв от деца има проблем, и проблемът е строго медицински - трябва да бъдат ясно дефинирани начините, по които това се прави безболезнено да децата, с оглед на развитието на медицината като наука. Не може, колеги, винаги да се оправдаваме с това, че педиатрията у нас е изоставаща дисциплина, защото живеем в тиха гражданска война, нито, че няма педиатри ; напротив - педиатри, и то успешни и много добри, винаги е имало (както имаше и приятни и усмихнати медицински сестри в болницата в гр. София, които ми взеха кръв по тоя дивашки начин), но, колеги, освен тях, има и други педиатри, които също трябва да подлежат на правилата, които са прости - по максимална възможност безболезнено и безпроблемно взимане на някаква малка спринцовка с кръв, да Бога, а не вземане на страха, това не се води вече медицинско, а друго деяние, с извинение, някъде другаде, където децата действително и тяхното добруване, са на първо място...
Толкова години, колеги, си мислех, че съм била лошо и капризно, и досадно детенце, а се оказа, че така постъпили с мен, защото това било просто Правило... Леле...
?
Един поздрав, за всички адвокати по медицинско право у нас, които все пак, се борят и за нас, децата, които са мъчени, докато им е вземана.... кръв. От троля).
Колеги, това, което правеше статията опознавателна, и което й липсавше, според мене, беше гледната точка на третата страна в нея - не тази на "медицинския екип" и на "родителите", а тази на децата. Мойта гледна точка, например, тъй като моя милост преди много години също беше "притеснително", "досадно" и може би понякога "чувствително" (???) детенце, което редовно съдираше чорапогащите на сестрите и на всеки, който се опитваше да му вземе кръв, защото - ааа - и тогава правилата бяха същите)). Но, за моя жалост, когато бях на пет, ми се наложи, въпреки всичките ми хитрувания, да вляза в Първа или Втора градска болница в гр. София, с ходатайството на леля ми, Бог да я прости, и с диагноза едностранна бронхопневмония. В болницата приеха, може би благодарение на ходатайството, и майка ми, която спеше на едно легло с брат ми, също болен, но от двустранна бронхопневмония. Един ден, беше необходимо да ми се вземе кръв, майка ми я оставиха пред една страшна врата и мен ме вкараха вътре, с големи усилия, като крясъците ми сигурно са се чували по цялото отделение, а може и да не са се чували - някога строителството е било монолитно, може пък да ги е заглушавало (и в буквалния, и в преносния смисъл на тая дума). Изходът от борбата ми с двете иначе симпатични и добри, и млади медицински сестри със страховити маски на лицата, беше предопределен - тръшнаха ме на някаква огромна и страшна маса, покрита с кожа, вързаха ме с едни кожени каиши, отгоре светеше една страшна лампа, и какво стана, не помня, колеги....
Най-вероятно, са ми взели кръв. Моята майка казваше, че това били прекрасни сестри, много добре вземали кръв, явно са били добри и в биенето на инжекциите ми, защото съм давала да ми ги слагат, ама тоя път, се издъниха. Сигурно заради правилото, кой знай?
Някой би казал, че пролемът е психологически - при децата като моя милост, които ги е страх от вземане на кръв като деца, а после порастват и кой знай какво става с тях. Ами какво стана - оказа се, че психологията, когато иска човек, може да я преодолее - завинаги запазих уважение към медицинския персонал, и след 12-годишна възраст, не съм правила проблем на никого, който е искал да ми вземе кръв, само дето не мога да гледам и изпитвам малко страх. На 20-годишна възраст реших да се преборя със страха си от взимане на кръв от вената, завинаги, и за пръв път дадох кръв в кръводарителска акция в университета. Всичко мина успешно, колеги, само малко припаднах, но полегнах, свестих се, после давах още един или два пъти кръв.
И така, колеги, оказа се, че проблемът не беше психологически, съвсем наскоро научих, че е бил медицински.
Тоест, когато през 2011 г., когато лежах в болницата в гр. Карлово за задържане на бременност, с много високо кръвно и под голям стрес, когато ми се наложи да дам кръв в манипулационната на отделението, се получи медицински проблем. Станах си аз от леглото с абоката, дотътрах се до манипулационната, закрепихме там някак системата, ама се оказа, че сестрата не успя да намери добра вена - е, дупчи тук, дупчи там, а аз, нали съм с високо кръвно и с други проблеми, по едно време й казах: "Извинете, обаче ви виждам в перспектива, отдалечавата се". Казах й го, колеги, защото знаех, че а ми стане лошо и припадна, свършено е с детето. Сестрата не обърна внимание, защото нещо не вървеше с вената. Стегнах се аз, ама и при мен, не върви. Плесна ме жената един, два пъти, дори й блаодарих, защото си мислех, че припадъкът ми се е разминал, ама не би - тъкмо отказах да ме настанят в количка, защото никога дотогава не бях сядала в количка, къде ще тормозя хората да ме тътрят в количка, аз съм добре, и оттам се събудих в моето легло, залята с вода. Нямам никакви спомени от тоя половин час, колеги, казаха, че ме карали по отделения, ама като не помня, като не го пише и в епикризата ми, не мога да потвърдя. Още през нощта получих тежка бъбречна криза и кървене и на сутринта ми направиха успешен и наистина добър кюртаж.
Доста по-късно, при едно посещение при козметичката ми, жената, която някога била медицинска сестра, погледна ръцете ми и ми каза : "Ти, миличка, имаш много малки вени. Ами не, не е само от теглото ти. Трябва да искаш да ти слагат детски игли, когато ти слагат системи."
Йо, колеги, ето ви го моят медицински проблем - детските игли... Колко ли са, колеги, такива като мен, и нито един Правилник не може да ги оправи, защото някой недогледал, там, в медицината, какви вени има, и как това влияе на пациента, когато му вземат кръв?
Във всеки случай, си мисля, че съм била по-добре, колеги, от 40-дневното бебе, на което са слагали абокат на главичката, защото леле, ами ако на мен ми бяха сложили такъв абокат, през 2011 г., така, както ми избодоха всичките вени и на двете ръце и дланите ми се надуха по един много страшен начин, та ги криех с ръкавите си месеци наред (два месеца), и дори понякога си мислех, че това не са моите ръце?
Леле, как щях да я карам, ако трябваше да си представям, че това не йе моята глава, при положение, че за справяне с медицинския ми проблем, нарочно, започнах работа веднага, дори и не си позволих да отсъствам....
Леле, колеги, сигурно, ако ми бяха лепнали абоката на главата, щеше да ми остане по-голям белег, освен някакви си скромни проблеми с вените на дланите, които сигур ще отшумят, въпреки, че една приятелка, която също са й ги направили, казва, че не отминавали)).
Очевидно, колеги, в този правилник за взимане на кръв от деца има проблем, и проблемът е строго медицински - трябва да бъдат ясно дефинирани начините, по които това се прави безболезнено да децата, с оглед на развитието на медицината като наука. Не може, колеги, винаги да се оправдаваме с това, че педиатрията у нас е изоставаща дисциплина, защото живеем в тиха гражданска война, нито, че няма педиатри ; напротив - педиатри, и то успешни и много добри, винаги е имало (както имаше и приятни и усмихнати медицински сестри в болницата в гр. София, които ми взеха кръв по тоя дивашки начин), но, колеги, освен тях, има и други педиатри, които също трябва да подлежат на правилата, които са прости - по максимална възможност безболезнено и безпроблемно взимане на някаква малка спринцовка с кръв, да Бога, а не вземане на страха, това не се води вече медицинско, а друго деяние, с извинение, някъде другаде, където децата действително и тяхното добруване, са на първо място...
Толкова години, колеги, си мислех, че съм била лошо и капризно, и досадно детенце, а се оказа, че така постъпили с мен, защото това било просто Правило... Леле...
?
Един поздрав, за всички адвокати по медицинско право у нас, които все пак, се борят и за нас, децата, които са мъчени, докато им е вземана.... кръв. От троля).
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
